Семейство лъжливи плъхове - Дегу

Семейство лъжливи плъхове - Дегу - Дегуто в зоологията
На пръв поглед дегуто може да се вземе за плъх или мишка, то обаче няма нищо общо с тези гризачи. Въпреки че го наричат “дървесен плъх” и го причисляват към семейството на “лъжливите плъхове”, дегуто има нещо общо с плъховете толкова, колкото и морското свинче с прасето или тюленът с кучето. През миналите столетия новооткритите животински видове постоянно са били сравнявани с вече познатите и тъй като за дегуто не се е намерил по – подходящ обект за сравнение, то набързо е било обявено за плъх. Едва анатомията разкрива, че то трябва да се нареди сред роднините на морското свинче! Това обяснява и името “лъжлив плъх”: дегуто изглежда почти като плъх, но не е плъх.

Родствени връзки

Вид: дегу (Octodon degus)
Род: дървесни плъхове (Octodon) с три вида
Семейство: лъжливи плъхове (Octodontidae) с пет рода
Надсемейство: сродни с лъжливите плъхове (Octodontidea) с 6 семейства
Подразред: сродни с морските свинчета (Caviomorpha) с 5 големи семейства
Разред: гризачи (Rodentia) с 8 подразреда

Приятелите на животните, които проявяват по – слаб интерес към зоологията, ще бъдат доволни и от следващите данни: на науката са познати три вида дегу. Все още подлежи на по – прецизна проверка дали освен същинският вид дегу (Octodon degus), са били внесени и други представители на другите два вида дегу. От другите четири рода на лъжливите плъхове засега само един е попаднал на пазара с животни, който се състои само от един вид, а именно куруро (или куруро, Spalacopus cyanus). Този живеещ под земята черен до махагоновокафяв братовчед на дегуто, с много силно издадени напред гризачни зъби, все пак не е подходящ за домашен любимец и отглеждането му трябва да се представи изцяло на специалистите по гризачите (сравни и по – долу).
Научното име “Octodon”, което в буквален превод означава “осмозъб” и е залегнало в основата на наименованието на цялото семейство на лъжливите плъхове, се дължи на формата на кътните зъби, чиято дъвкателна повърхност, наблюдавана отгоре, напомня по форма на цифрата “8”.
В надсемейството на сродните с лъжливите плъхове се появява още едно известно име, което за много читатели е познато на първо място от търговията с ценни кожи, а именно – нутрията (Myocastor coypus).
И накрая, в още по – далечното родство с дегу са общоизвестните морски свинчета, а също и чинчилата, която междувременно също така се разпространи като домашно животно.

Телосложение

Приликата с плъха произтича на първо място от дългата тънка опашка и приблизително същата големина на тялото. При детайлно наблюдение обаче се откриват видими различия Закръглената глава със сплескан нос и големи уши напомня много на тази на чинчилата. Вратът е много къс и дебел и главата изглежда като поставена направо върху раменете. Със своята набитост, силно извита линия на гърба, както и късите предни и дългите задни крака, тялото на дегуто напомня на това на зейчето. И накрая опашката, дълга колкото тялото, не е гола, а е покрита с четинести черни косми, които при върха й стават по – гъсти и там се образува нещо като рехав пискюл. Дългите косми на края на опашката могат значително да надминат по дължина върха на опашката.
Опашката на дегуто има още една особеност. Тя притежава едно “място на предвидено скъсване”, подобно на опашката на гущера. При твърде мощно улавяне кожата на опашката на това място се отделя и се свлича от мускулатурата. През следващите дни голото месо се умъртвява и изсъхва също както и костта. Това вероятно предизвиква силен сърбеж и принуждава дегуто само да си отхапе умъртвената опашка. При твърде силно докопване дори е възможно прекъсване на опашния скелет. Забележително е, че на практика осакатените по този начин дегу не показват признаци на болка и при нормални случаи дори не е нужно раната да се лекува. Обикновено тя оздравява от самосебе си много бързо, не на последно място и вследствие на постоянното почистване с езика. За разлика от гущера опашката на дегуто не израства наново.
Биологическият смисъл на това самоосакатяване (автотомия) се крие в намиране на последен шанс за спасение, в случай че нападателят, например спускащата се надолу граблива птица, е успял да докопа само опашката на животното. Безопашатите дегу са само незначително обременени, на тях само им липсва балансиращият елемент при скачане и катерене.
Оттук основното правило при отглеждането на дегу гласи: дегуто никога не се хваща или вдига за опашката!
Конструкцията на краката на дегуто е по – малко специализирана. Всички пръсти – четири на предните и пет на задните крака – са снабдени с къси, но остри нокти, които се скриват в издължените косми по горната страна на пръстите. Крайниците се използват за риене и копаене, без да са особено приспособени за тези цели (поради разширението им). При катерене по скали и клони ноктите в комбинация с възглавничките на стъпалата предотвратяват подхлъзването. По тънки клонки обаче дегуто се катери доста непохватно. В сравнение с морското свинче дегуто повече използва предните си лапи за различни операции, но все пак то не достига “сръчността” на плъха.
Оформените като длето предни зъби по горната и долната челюст от средната страна са покрити с оранжевожълт слой много устойчив зъбен емайл, който допълнително ги прави още по – здрави. Като всички гризачи и дегу притежават непрекъснато нарастващи предни зъби, които са привикнали към сино триене. Ако дегуто е лишено от възможността постоянно да гризе нещо, предните му зъби израстват прекалено дълги и до такава степен затрудняват животното при хранене, че то може напълно да се откаже да приема храна и да загине от глад.

Обонянието и слухът на дегуто са силно развити, но и зрението му е по – добре застъпено, отколкото при много други малки гризачи; по този начин дегуто може да скача направо в целта, дори когато тя е само един малък процеп.
Ясно се открояват не само дългите косми (вибриси) по муцунката. Осезателни косъмчета стърчат над същинската козина и по раменете, хълбоците, задните кълки чак до корена на опашката – приспособление за живот в процепи и подземни канали.
Средната дължина на порасналото дегу без опашката е около 15см (от 12,5 до 19,5см), опашката е дълга приблизително 12см (10,5 – 16,5см).

нормалното тегло на дегуто е около 200 – 220гр, като пределните граници варират от 170 до 300гр при бременните женски.
Сред дегутата, които се предлагат на пазара или се намират у любители, се различават два типа, като следва обаче да се изясни дали се касае за два вида, два географски подвида на един и същи вид или само две т.нар. индивидуални вариации (като например ръстовите различия сред членовете на едно човешко семейство). По – малкият тип е набит, с късо трупче и сравнително къса опашка и има тъмни уши; сивокафявата окраска на гърба плавно прелива в светлосиво по коремната страна на тялото. В Европа поне от 15 години се развъждат дегу тъкмо от този тип.
По – големият тип е повече издължен, поради което животното изглежда по-тънко, опашката и черепът са по – дълги, ушите са контрастно светли; бялата до жълтеникавобяла окраска от долната страна, подобно на еднобагрените очертания около очите и на бузите, силно се откроява от жълтокафявия цвят на гърба, който понякога е с лек оранжев оттенък. Освен това този тип дегу са по – малко активни. Внасяните през последните години дегу изглежда принадлежат само към този тип, но изглежда има и преходни форми. Предстои детайлно да се провери дали те не се дължат на кръстоски. Дегу обитават различни жизнени пространства, което също може да бъде причина за цветови вариации. Така например в сухите райони
бозайниците са с преобладаващо по – светла окраска на козината, отколкото тези във влажните биотопи.
Цветни породи, известни при почти всички домашни животни с изключение на ивичестата катеричка, при дегуто (все още) няма. Със сигурност обаче е само въпрос на време кога ще се появят първите албиноси, катраненочерни, пъстроцветни и т.н дегу.Произход и начин на живот в природата.Дегу са разпространени най – вече в Чили, но те не обитават цялата, изтеглена по дължина страна. Разпространението на трите вида дегу се ограничава най – вече в Централно Чили и една част от Севера. Най – широко е застъпен видът Octodon degus; неговият район се простира от провинцията Атакама на север (между 26˚ и 29˚ южна ширина) до Курико на юг (около 35˚ южна ширина) и се простира от крайбрежието до планината (до 1200 метра височина). Напротив Octodon bridgesi живее изключително в подножието на Андите някъде от 34˚ до 37˚ южна ширина и е видът дегу, който се среща най – далеч на юг. Неговата противоположност е Octodon lunatus; този вид обитава крайбрежната ивица между 29˚ и 33˚ южна ширина.

Местата на улов на внасяните дегу, в случай че не са били изкуствено развъдени, коевто е малко вероятно, не могат да се установят, тъй като чилийските износители събират животните си от всички части на страната и при това със сигурност ги смесват. В своята родина дегу заемат същата екологична ниша като нашите диви зайци. Те живеят в открити местности и изграждат подземни бърлоги и система от канали, най – често под прикритието на храсти, тръни и скали. Прехраната си, която се състои изключително от растения и растителни части като треви, семена и плодове, те търсят главно по повърхността на земята; рядко се катерят по дебели клони, въпреки че обичат да ядат листа.
Като много социални животни дегу живеят в семейни групи от 5 – 10 животни. Няколко семейства образуват свободна колония, в която всяко семейство претендира за собствена територия. Подобни колонии могат да обхващат неколкостотин дегу.
Най – влиятелният мъжкар от дадено семейство издига в близост до подземната бърлога нещо подобно на “възвишение на главнокомандващ”, където той натрупва парчета от кори и клони. След ожесточени битки за надмощие в района с “пълководците” на съседните семейства този хълм се надстройва с още предмети, така че военоначалниците с най – голям авторитет и най – много победи владеят най – открояващите се
възвишения. Когато хълмът бива разрушен, владетелят незабавно губи влиянието и ранга си.
Винаги поне един член на семейството стои на пост, обикновено на някое възвишено място, докато другите търсят храна. При неговия предупредителен вик всички дегу (също и от съседните семейства) побягват в подземните дупки, при което извитата нависоко опашка с открояващ се тъмен пискюл също може да послужи като сигнал.
В едно и също подземно леговище раждат по няколко женски, като те кърмят всички малки, които са с миризмата на това гнездо, без да правят никакви различия между тях.
Освен зрителния сигнал на “командния хълм” дегу използват за маркиране на района си още мирисни знаци от урина, като те предпочитат да оставят по – изпъкнали места, например камъни, и редовно да ги подновяват. С уриона те маркират също и пясъчника, където се къпят.
Врагове на дегу на първо място са грабливите птици, но наред с тях такива са и змиите, и малките хищницим, например лисиците. Докато много малки гризачи водят по – скоро потайнствен живот под прикритието на нощта или сумрака, дегу са активни през деня, с предпочитания към утринните и късните следобедни часове.